Влез

Осмели се да споделиш страховете си...с Рая Христова от kadebg.com

Осмели се да споделиш страховете си...с Рая Христова от kadebg.com - 4.7 out of 5 based on 10 votes

 За много от редовните читатели Рая Христова от kadebg.com няма нужда от представяне. Но за тези които отскоро следят сайта ми, ще кажа, че тя е автор на един от първите български блогове за лични финанси и управление на парите.

   Рая е едно от вдъхновенията, които ме подтикнаха да създам zdravduh.com. Съвсем естествено, тя беше и един от първите поканени да споделят най-екстремните си моменти и страховете си. Статията "Осмели се да споделиш...", която публикувах спонтанно, вече е на път да се превърне в цяла рубрика. (Ако искате и вие да се включите с материал, пишете ми).

   Ето и страховете на едно безстрашно момиче:

Осмели се да споделиш с Рая Христова

  "В Епизод I на "Междузвездни войни" един джедай открива Анакин Скайуокър - малко момче, което живее на далечна планета с майка си. Джедаят вижда в момчето големи заложби за джедай и му предлага да го вземе със себе си. Момчето обаче трябва да остави майка си, понеже тя няма как да замине. Джедаят представя момчето пред Съвета на джедаите, за да решат дали ще го приемат за обучение.

  Те виждат таланта на момчето, но Йода има съмнения.

  Момчето и учителят Йода провеждат следния диалог:

  Йода: "Мислиш за майка си?"

  Анакин: "Липсва ми."

  Йода: "Боиш се да не я загубиш?"

  Анакин: "Това пък каво общо има?!"

  Йода: "Всичко! Страхът е пътят към тъмната страна. Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание. Усещам много страх в теб."

 Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание.

 Точно в периода, в който гледах филма, с мъжа ми доста се карахме във връзка с бъдещите ни планове. Чудехме се дали да поемем насам, или натам, или в трета посока. Бая се поизнервихме и двамата.    

 Например, поставили сме си за цел да добавим 1000 лв. към спестяванията си в рамките на няколко месеца. Разбрали сме се през това време да не правим големи покупки. В следващия момент обаче той казва, че е изникнал някакъв разход по колата, който е 200 лв. Аз казвам "не", той казва "трябва". Докато се усетя и ЩРАК, пада резето на клетката, страховете се спускат като бесни кучета навън и започват да лаят: "Ами ако не успеем да спестим тези 1000 лв?" "Ами ако се отпуснем и започнем да харчим като полудели? Ами ако утре ни потрябват тези пари, а ги нямаме?" Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до - в нашия случай - караници...

 Друг пример - ставам сутринта и искам да отида да бягам. След раждането качих седем килограма и много искам отново да съм във форма. "Ще гледаш ли Никито за един час?", питам и вече съм обула долнището на анцунга и посягам за слушалките на телефона. Той обаче не иска. И ето ги пак бесните кучета, които с лая си заглушават здравия разум. Ами ако не си върна фигурата? Ами ако на него вече не му пука какво искам аз? Ами ако стана дебела?

 Естествено, че ако погледнем логично на ситуацията, няма как едно конкретно бягане да бъде решаващо за бъдещата ми форма. Както и няма как една сума от 200 лева да бъде решаваща за бъдещото ни финансово състояние. Но когато не можем да контролираме страховете си, те започват да контролират нас. И ни карат да действаме нерационално.

 Знаете ли я тая приказка, "Щастието не е крайна дестинация, а маниер на пътуване"?

 Преди време все си мислех, че ако постигна тая или оная цел, ще съм по-щастлива. Ако ме приемат в УНСС. Ако завърша УНСС. Ако замина за Америка. Ако имам семейство. Ако kadebg.com има 100 посещения на ден. Е та? Приеха ме в УНСС, завърших. Заминах за Америка. Имам семейство. kadebg миналият месец имаше 50 000 показвания на страници, а общо скоро ще станат около един МИЛИОН. По-щастлива ли съм днес, отколкото преди десет години?

 Радвам се много на всички тези неща, които имам. Но като се връщам назад във времето, като гледам, горе-долу съм поддържала едно и също ниво на щастие. Което всъщност не е било много високо. Сега съм по-щастлива от когато и да било през живота си, но не защото съм направила това или онова. Голяма заслуга за това да се чувствам щастлива има мъжът ми - той ме научи, че човек не може да чака да му се случи това или онова, за да бъде щастлив. Дали ще се чувстваш щастлив - и колко - е до голяма степен въпрос на решение. На избор. И затова мисля, че колко е щастлив човек зависи главно от самия него. Всеки от нас си има едно обичайно ниво на щастие (или нещастие - и такива хора има) и се връщаме към него винаги. Сами определяме какво е това ниво.

 За да си щастлив, трябва да се изчистиш от страховете си. Да вярваш, че всичко ще е добре с теб, независимо в каква ситуация си в момента или в каква ситуация ще попаднеш в бъдеще. Именно тази вяра и тази мисловна нагласа е голямата разлика между хората, на които винаги им върви и тези, на които никога не им върви.

 Например като мисля за kadebg, като цяло си мисля за него с обич, с гордост, с удовлетворение. Понякога тези позитивни чувства ескалират много - когато пуснаха един мой материал на английски във Forbes.com , направо не ходех по земята! С дни! :) Или когато ме поканиха за телевизионно участие по ТВ7 в "Споделено с Вихра: Как да печелим повече". Във втория случай колкото се радвах, толкова се и притеснявах, даже вечерта в хотела не можах да спя от вълнение. Признавам си. Но в крайна сметка смелостта не е липса на страх, а да направиш каквото трябва въпреки този страх.  

 Разбира се, медалът има и друга страна - негативните коментари. Няма да забравя как като обърнах блога на английски - имаше такъв период - и един българин ми написа, че английският ми бил на ниво google преводач. Тогава Теди го затапи, че щом са ми пуснали материала във Forbes, надали ми е толкова зле английския :)) И още помня как се разсмях от Теди, понеже наистина си беше точно така, пък аз бях седнала да се сдухвам...

  Получавала съм доста груби коментари, някои плашещи, други - недвусмислено заплашителни. Имаше един период, когато слизах специално да проверя дали е заключена вратата. Това не беше готино.     И като се замислиш - в крайна сметка аз бях едно момиче на 24 с първия (и дълго време единствен) български блог на тема пари и лични финанси. Пари и лични финанси! В смисъл, не съм писала по политически теми. Не съм се занимавала да разобличавам мафията. Темите ми бяха пари и лични финанси - алооо!!!

 Притеснявах се и когато пуснах Мини-книжката за личните финанси. Тя беше първата по рода си за България и нямах база за сравнение или структура, която да следвам. Тогава бях само на 25 и дадох всичко от себе си, за да прокарам пътя за най-важната според мен идея: спестяването. Като цяло книжката се прие много добре. Хората ми пишеха колко много им е харесала и колко много им е помогнала. Но сред всичките имаше един коментар от един мой "фен" хейтър - който не се уморяваше да ми пуска злобни коментари - и ми написа "евтина, скъсана и глупава книжка".

 Че не можеш да се харесаш на всички, е ясно. Въпросът е да не оставиш страхът от това, че някой анонимен "смелчага" ще те оплюе, да те спре. А и в крайна сметка ако заемаш позиция, която не се осмеляваш да изкажеш, може би ти самият не си убеден във валидността й. Най-лесно е да се пишат популистки текстове, да сваляш звезди на читателите си и да им казваш само това, което искат да чуят. Да споделяш само тези неща, които те правят да изглеждаш добре. Но непълната истина е половин лъжа.

 Всеки от нас има някакви страхове в себе си. Според мен обаче трудните страхове не са първичните страхове като страх от тъмното или страх от високото. Трудните са страхът да не останеш сам. Страхът от промяната. Страхът от провала. Аз съм се сблъсквала с всичките, и в крайна сметка им нацепих муцуните :) Как ли?

 Страхът се побеждава с две неща: спокойствие и вяра. Когато срещнах мъжа ми, аз бях на 27, а той - на 34. Доста хора около трийсетте, ако са сами, се страхуват да не останат завинаги сами. В същото време се страхуват да не би да се подведат и, подтиквани от страха да не останат сами, да се хванат с погрешния човек. Почваш да се чудиш ще срещнеш ли изобщо идеалния човек или това го има само по филмите. Почваш да гледаш дългогодишните двойки покрай себе си и си викаш - е, ами и те като гледам не са лудо влюбени... 

 В такива моменти човек малко почва да се паникьосва, подбуждан именно от този страх да не остане сам. И затова е важно да запази спокойствие и да има вяра, че всичко ще се нареди. (Което е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи - всеки, който е бил в подобна ситуация го знае много добре!) Не бива да се пресилват нещата и да се мъчиш да харесаш някой насила, но не бива и да седиш и само да чакаш. Трябва да търсиш варианти. Ние със съпруга ми се запознахме по интернет, след като всеки от нас беше изчерпил останалите възможности. От една страна имахме късмет, че и двамата се бяхме регистрирали в един и същи сайт, че и двамата точно тогава бяхме активни, че сме попаднали точно един на друг. Но от друга страна сме положили усилия, не сме чакали само на късмет.

 Днес мога да кажа, че страховете ми са много по-слаби. Овладяни са до голяма степен. И определено животът ми е много по-лесен :) Прави са японците като казват, че най-трудната битка е битката със себе си...

Последно променена наЧетвъртък, 22 Януари 2015 15:09

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

Real Time Analytics